Тъгувам по Тайланд

Понякога сутрин рано, когато отворя прозорците и в стаята нахлуе уличния шум, усетя хапливия свеж въздух, а от някъде се носи мирис на закуска - яйца, колбас - може би малки кренвиршчета, току що изпържен бекон и вероятно крехки, пресни зеленчуци, сочни плодове - точно в този миг се пренасям в една топла, далечна страна, където винаги е лято, улиците са измити от ежедневните дъждове, растителността е избухнала в най- яркото зелено на света и абсолютно всички хора са усмихнати. Това е моят безгрижен, слънчев Тайланд, моят 12-годишен носталгичен спомен. Там е горещо и влажно, от всякъде се носят тежки миризми на азиатско готвено и всъщност въздуха никога не се усеща хладен и свеж, но кой знае защо точно българските сутрини, но пролетните и летните, не зимните, не есенните, винаги ме връщат там.
Той беше бърза мечта, не от онези, за които се бленува с години и десетилетия. Едва 3-4 месеца по- рано бях направила първото си екзотично пътуване, в Египет. То ми даде смелост, сякаш пропука черупката, в която бях живяла. Започнах да търся нови хоризонти и не знаех в коя посока от света да погледна. Исках нещо вълнуващо, различно, исках да бъда откривател. Тогава, по някой телевизионен канал случайно хванах филм с Леонардо Дикаприо, млад и зелен, търсещ авантюри в Далечния изток. Кулминацията на неговото търсене, черешката на тортата се оказа един приказно красив плаж, който наистина може да спре дъха, който изглежда нереален, като нарисуван. Всъщност аз веднага се запитах дали не е именно нарисуван?! Защото всички сме виждали прословутите холивудски студиа, с техните измамни декори, на чийто фон се разхождат актьорите и създават илюзия за нещо, което не съществува. Точно така започна моето търсене, все още неопитна в гугълването, не ми беше лесно. Филма се оказа 'Плажът' и следваше да разбера има ли го някъде този плаж наистина или го няма. Изненадах се, че е истински и бил в Тайланд. По него време трудно бих открила на картата къде е тази страна, също не правех разлика между Тайван и Тайланд. Все още не беше популярна туристическа дестинация. Когато, след може би месец, отчаяно търсех компания за това пътуване, почти всички вдигаха рамене с учуден поглед и дори получавах въпроси от изумени лица - Че какво ще правиш там?! Парадокс е, че едно от тези лица също посети Тайланд, но 9 години по- късно, явно откри своята причина, за това пътуване . :)
И ето, че много по- бързо, от колкото съм очаквала, вече препусках сменяйки полет след полет. Първо кола (или автобус при повечето ми пътувания), цял уморителен ден от Варна до София. После полет София- Истанбул. Там за първи път се качих на самолет през ръкав, без да имам представа за това. Тръгнах по тесен коридор, който току се чупеше ъгловато и хоп - оказах се в самолета - леле как се учудих! А самолетът имаше много салони, всеки с по две успоредни пътеки и по цели 8 седалки на ред. Тогава все още марката и модела, изписан с букви и цифри, не ми говореше абсолютно нищо. Истински прощъпулник беше за мен това пътуване. Последваха, мисля, 7 часа и кацнах в 'портата на Югоизточна Азия' - Банкок. Тръгнах от все още зимния март в България и само след броени часове ме обгърна 40-градусовата, тежка жега на тайландската столица. Но за кратко, защото бързо се придвижихме до друг терминал, от където се изпълняват вътрешните полети и зачакахме последния за този безкраен ден (всъщност вече второ денонощие в път), полет до остров Пукет. На борда на този последен полет се падна да седя до една тайландка, усмихната и много любезна, като всички хора там. Тя ме попита откъде идвам и разбира се, не знаеше къде е България. Попита дали дълго съм пътувала и аз направих пауза, за да пресметна часовете. Когато ѝ съобщих резултата, тя остана искрено учудена.
Пукет ни посрещна с посивяло небе и проливен, следобеден дъжд. Как се притеснихме, само, че времето няма да е хубаво! Не знаехме, че ще вали всеки ден, но всеки ден ще пече и ярко слънце. Скрити на сухо гледахме как разтоварват багажа от самолета и при всеки пльоснат от високо в някоя локва куфар, се опитвахме да разгадаем дали не е наш. Ставаше бавно, защото самолетът беше пълен до горе Боинг 747, макар полетите между Банкок и Пукет да бяха през 10-30мин. Света отдавна беше открил изумруденото Андаманско море, чисто белия, ситен като брашно коралов пясък, дружелюбните диви маймуни, безбройните малки островчета, криещи живописни заливи, тайни лагуни, подводни пещери, прилепи, шарени риби. Те бяха истински, не бяха декор и не бяха фотошоп. Години по- късно, възможно е все още сега, не малко хора ме убеждаваха, че това го няма. Това са картички, компютърна обработка, а на живо не е така. Но аз бях там, аз видях, че го има. Морето е прозрачно зелено, а малките рибки идват, за да ги храниш и много обичат солети. Водата е топла като чай, а малките островчета нанизани като гердани или разпръснати наоколо в причудливи форми, които хората оприличават на различни неща - животни, растения и други предмети. Безброй необитаеми късчета суша, прегърнали малки плажове. Аз бях там и цели дни порехме морето с моторна лодка, в заливите влизахме с бавно корабче, а в тайните лагуни с кану. Преживях тази красота и никой не може да ме убеди, че нея я няма.
Минаха години и за съжаление много неща съм забравила, но помня някои знаменателни реплики. Например как първата сутрин заявихме, че не закусваме и след като цял ден се мъчихме с твърде екзотичната тайландска храна, на следващата сутрин всички под строй бяхме на закуска. Както каза един от българите - 'как няма да ям, като знам, че ще ми е последното хранене за деня!' :) Разбира се не беше точно така, но... почти. Твърде люто, твърде миризливо, неразпознаваеми и непознати за нас продукти, сурови, почти мърдащи. Все пак имаше и ядливи варианти на прекрасна морска храна. Навсякъде и по всяко време бейби октоподчета, които после година не исках да виждам. Преживявахме на крабове, омари, миди и стриди, кралски скариди и разбира се, хотелската закуска. Сутрин ставахме рано, може би в 7ч. Нямахме много време да се приготвим и закусим, след което пред хотела вече чакаше микробус, с който поемахме към ново приключение, всеки ден. В тези дни за първи път пристъпих в будистки храм, не знаех, че това ще се превърне в моя съдба и през годините ще последват още десетки такива. Със сигурност съм била в пъти повече будистки храмове, от колкото църкви, дори православни и католически взети заедно. Тогава за първи път вкусих южни плодове, които тук не се продават, освен само понякога за Коледа, на цени от по 100 и повече лева за килограм. За втори път в Китай, за трети в Бразилия и за момента само толкова. Ядох и плода на ядката кашу, пих сок от него, а също така и ракия от черен дроб на змия. Снимах се прегърната с питон и кобра. Яздих слон, храних маймуна с банан, спусках се с рафт по бърза река, гребах с кану (не много успешно), бяха дни наситени с преживявания. Бързо се изнизаха 7-те дни на Пукет и дойде Банкок, където прекарахме 3 дни. Голям и луд град. Шумен, с прелитащи моторчета, гъсти човешки тълпи, денонощни пазари, тежки миризми, бедност и лукс. Помпозни храмове и дворци, небостъргачи, многобройни дебели жици опънати над улиците. Твърде малко снимки имам от там, при това с лошо качество. Нямало е кой да ми каже поне хоризонта да държа прав.
Напоследък усещам как наближава пролетта, безпогрешно го улавям в мириса на сутрините, което явно ме отведе, за пореден път, в Тайланд по който тъгувам. От години не смея да отворя диска със снимките, защото бях убедена, че е повреден и съм ги загубила. Това се случи с други два диска и вече нямам снимки от Тунис и Италия. Също от Бразилия, освен тези, които съм качвала в нета. Там няма диск, просто при прехвърляне от един компютър на друг, уж ги имаше на двата, и на фотоапарата, но форматирах картата, а снимките ги нямало на компютъра... не знам какво стана, но снимки - няма! Толкова бях свикнала с мисълта, че нямам снимки от Тайланд, че без да ме боли реших да проверя и 'о, чудо!', диска работи! :)
О, а плажът на Леонардо Дикаприо се оказа залива Мая на острови Пи-Пи, в близост до Пукет.
Остров Пукет се намира на 8 градуса северна ширина от Екватора. Климатът е екваториален, с три сезона - хладен, дъждовен и горещ. В хладния сезон дневните температури достигат до 28 градуса. В дъждовния сезон са възможни валежи с продължителност 6-7 денонощия.

Флан Наполитано

Не, това не е крем карамел. Преди 12 години, в Банкок, на една блок маса видях крем карамел и веднага си взех едно парче, защото ми е любим. Когато вкусих се оказа, че това е най- невероятният крем карамел, какъвто никога не бях опитвала до сега. Той беше по- твърд, по- гъст и стегнат, по- сладък. После вкъщи правих някакви отчаяни опити - добавях брашно в сместа - ужас, то се утаи и стана отвратително. Пробвах с повече яйца - само доби накъртваща миризма и нищо друго. Четох безброй рецепти в нета, видях, че в оригинал трябва да се прави със сметана, не с прясно мляко - веднага пробвах, само ми се пресече сметаната, тъй като явно не е била особено качествена. И се отказах. Десет години по- късно, в Рио де Жанейро, всяка сутрин в хотела на закуска имаше такъв крем карамел. Ядох, че ядох, тъпчех се като прасе. Тогава чух други туристи да го наричат 'флан' След дълъг рисърч в гугъл открих, че това е Флан Наполитано. Колкото прилича на крем карамел, толкова се и отличава. Ето рецептата:


6 яйца размер М
1 кутия подсладено кондензирано мляко (некарамелизирано, бяло)
1 кутия неподсладено кондензирано мляко (тук ударих греда, все още не съм намерила. Замених с прясно мляко, но не е същото)
1 кутия сирене Филаделфия класик
1ч.ч. захар

Захарта се карамелизира, като за крем карамел. Покрива се дъното на съда с нея. Останалите съставки се разбиват до гладкост с миксер или блендер. Изсипват се върху студения карамел. Пече се на водна баня. Аз пекох 2 часа на 150-160 градуса с вентилатор. Оставя се да изстине във водата, охлажда се за една нощ.
Резултата - много вкусен, много приятен крем с чийз нюанс. Като някакъв интересен, не много сладък чийзкейк, но само креместата част. Доволна съм, харесва ми, но не е това, в което се влюбих. В него нямаше вкус на сирене и беше по- сладко. Тъй като намерих и рецепти без крема сиренето, а само с кондензирано мляко, явно това ще да е фланът, който съм яла. Ще последват нови опити. Все пак този вариант го препоръчвам, хубав десерт е.

За съжаление има шупли. Това, което ядох по хотелите беше напълно гладко и твърдо като калъп. Дано успея да постигна този ефект.

Препоръчвам детска книжка - Бъди ми приятел

Авторката, на тази първа книжка от поредицата за едно краставо жабче, познавам като съфорумка от един не безизвестен, но вече умрял, за огромно съжаление, форум. Нямах интерес към нейното творчество, защото тогава нямах деца. Миналата година ми препоръчаха точно тази книжка, в книжарница Сиела, като подходяща за най- малките. Не, не е за най- малките, което аз тълкувам като 2-3-годишни деца. Бих я определила като 5+ възрастова категория. Ние я взехме от библиотеката и я прочетох на 4,7-годишната ми дъщеря, но тя трудно издържа целия дълъг текст наведнъж. Имаше и много въпроси, което по принцип е хубаво, но в случая неясноти, които и след обяснение не се изясниха. Илюстрациите са ограничено количество и не всяко действие е изобразено, както е за най- малките. Въпреки това ѝ беше страшно интересна и сама пожела да я прочетем още два пъти, преди да я върнем. От там получихме идея за посещение на пещера, защото досега детето не е било в пещера и не знае какво е. Е, тя е твърдо решена там да търси триглавата ламя, въпреки моите предупреждения, че тя не съществува и това е само наужким, за приказката. Книгата е написана много грамотно и майсторски, не случайно искам да го спомена. В историята участват герои като таласъм, самодива, триглава ламя, змей, ехо, вятър и вещица. За сега не сме чели другите две от поредицата, но със сигурност предстои. Няма да бързаме, ще изчакаме още няколко месеца, за да узрее детето. Тъй като отдавна върнахме заетата от библиотеката книжка, тук съм снимала тази, която купихме за подарък за 5-ти рожден ден на момиченце. Те не познават поредицата и се надявам да спечелим нови почитатели.

Юлия Спиридонова

За Баба Марта

В детската градина ще има работилница, в която всяко дете ще участва с родител. Идеята е от вкъщи да се подготви нещо, картичка е само един от възможните варианти. Нещото да бъде готово наполовина и в градината да се довърши с помощта на детето. На нашата картичка не са залепени зелените стъбълца и листенца, подредила съм ги само за снимката. Ще бъдат залепени в работилницата. Макар да не съм особено сръчна, с удоволствие измислих тази апликация и също с удоволствие я направих. Малко се изнервям от пипкави неща, но някак имам и желание.

Препоръчвам детска книга - Елмър

Елмър е необичайно шарен слон. Много сладка история, много симпатичен герой. Вече една година го гледам на рафта в книжарницата и все не остават 10лв, за да купя първата част, защото това е поредица. Веднъж съм го купувала, но за подарък. За нас така и не му дойде реда, но ето, че го намерихме неочаквайно в библиотеката. Не съм проверявала, дали имат и другите книжки от поредицата, но ще го направя. Дъщеря ми много го хареса и като история, и като картинки. Особено ѝ допадна да търси Елмър сред дългите редици от слонове, тъй като по време на историята той не веднъж се маскира, за да не се различава от тълпата или точно обратното, за да бъде различен.
Автор е Дейвид Маккий, както на текста, така и на илюстрациите. Издателството е Жанет 45. Казват, че героят е любимец на деца от 2 до 5 години. Не разбирам защо само до 5, поне до 6 могат да отпуснат :)

Препоръчвам детска книга - Давид

Автор е Евгения Войнова. На всичко - текст, илюстрации, издател. Книжката е кокетна, луксозна, с твърди корици и големи рисунки. Текстът е римуван и се разказва за един нещастен мишок в ученическа възраст и първата му любов - Ема. Имаме щастлив, романтичен завършек. Има доста за четене, което за приближаващите 5 години деца е добре, тъй като вече искат да слушат по- дълги истории, макар че все още харесват и кратките. Тази красива книжка ние получихме като подарък, изненадващо изпратен по куриер, от моя приятелка. Освен с тази съвсем прясна творба, авторката е позната и с още две други детски книги, които ние, като прохождащи в света на детската литература, не познаваме.

Препоръчвам детска книга - Приказка

"Приказка" е заглавието на детската книжка написана от Захари Карабашлиев в съавторство със съпругата му Силвия Карабашлиева, прелестно, ефирно, меланхолично илюстрирано от художничката Ива Сашева. Толкова много ми харесва тази книжка, че гледам на нея като на някакво бижу. Историята е повлияна от поне една класическа приказка, но зимният пейзаж в панелен комплекс подсказва, че това е осъвременен вариант. Като дете, израснало в панелен квартал, сърцето ми трепва в носталгия. Одобрявам, децата да виждат познати, близки пейзажи, защото колкото и любопитна и поучителна да бъде атмосферата на селския пасторал, за повечето от тях си остава чуждо и далечно. Нека ги има, милите истории с животните в селските ферми, но нека има и градски истории, от естествената съвременна среда на децата. С гугъл може да се открие интервю със Захари Карабашлиев, в което казва много неща за тази книга, затова аз нямам какво повече да напиша.
Книжката е издадена от Сиела през 2010 година, цената е 10лв. Както се вижда на снимката, аз не съм я купила, макар че я харесах в една книжарница, но съм решила да намаля разходите за книги. Потърсих я в Детския и средношколски отдел на библиотеката, има каталог в интернет и още от вкъщи може да се провери дали там я има. Разбира се, не се вижда дали в момента може да се заеме или е отдадена, но все пак е ориентир какво можем да търсим на място. Таксата е 3лв за 6 месеца или 5 лв за една година.
Дъщеря ми (на 4г7м) беше очарована от финала, когато парцаленото момче-кукла оживя и стана истинско дете.

На първата снимка Захари Карабашлиев с Ива Сашева, на втората със Силвия Карабашлиева.