Ако си взел от славата на някой друг дори една частица.
Ако си чул от клюката и я повториш дори една секунда...
Ако си ял от залъка на свой приятел и го забравиш...
- някога написа Иля Велчев. Така правят хората, понякога. Може да се случи на всеки, както да бъде забравен, ощетен и наранен, така и той да забрави и нарани. Човешко е, но тежи. Тежко е да се чувстваш предаден. От близки, разбира се, тези които не са близки нямат значение.
Не сме идеални. Всички носим доброто и злото в себе си поравно. Лутаме се, търсим. През младостта, но и през целия живот. Значи завинаги оставаме поне малко млади - това е хубаво, нали? Както още по- някога писа Мевляна:
Родих сe от дълбините на безкраен мрак.
Видях светлината, уплаших се.
Разплаках се.
С време се научих да живея в светлина.
Видях мрака, уплаших се.
Дойде ден, в безкраен мрак изпратих любимите си хора ...
Разплаках се.
Научих се да живея.
Че pождението е в момента на свършeка на живота,
че това по средата е времето, откраднато от смъртта, научих.
Времето научих. Съревновавах се със него...
С време научих, че с времето не се съревновава,
С време разбрах, че с времето трябва да се помириш..
Научих човека.
После, че сред хората има добри и зли...
След това, че във всеки човек
има добрина и злина научих.
Научих се да обичам.
После да се доверявам...
После, че доверието е по-трайно от любовта,
че любовта се гради върху здравата основа на доверието научих.
Научих плътта човешка.
После под плътта, че има и душа...
После, че душата всъщност е над плътта научих.
Вселената научих.
После научих пътищата да осветля вселената.
Накрая, че да осветля вселената,
първо трябва да осветля около себе си научих.
Научих хляба.
После, че в мир трябва да се меси много хляб.
После, че справедливата подялба е важна най-малко, колкото и правенето на много хляб.
Научих се да чета.
Научих после себе си на писане...
И след известно време c писане научих себе си...
Научих се да си тръгвам.
После, неиздържайки, да се връщам...
И накрая, да си тръгвам, въпреки себе си...
На млади години се научих да предизвиквам света...
После стигнах до мисълта, че трябва да вървя с тълпата.
После пък ce yceтих, че истинският поход трябва да е срещу тълпата.
Научих се да мисля.
После се научих да мисля с готови шаблони.
А после празбрах, че истинското мислене е мисленето, разбивайки шаблоните.
У дома научих какво е чест...
После, че е безчестие да чакаш чест
от безчестника,
че истинската чест е, да не посягаш към греха, когато е под ръка,
разбрах.
Истината разбрах един ден...
И че истината горчи...
После, че както на добрата гозба, умерената горчивина,
дава вкус на живота...
Че всяко живо същество ще вкуси смъртта,
но че само някои ще вкусят живота разбрах.
Аз не обичам приятелите си нито със сърцето, нито със ума си.
Нали може...
Да спре сърцето...
Да забрави умът...
Аз обичам приятелите си с душата си.
Тя нито ще спре, нито ще забрави*
Всяка нанесена на нас обида е, може би, нечие чуждо изпитание. Някой ще изпие горчива чаша, като се опре на злото в себе си, и ще се поучи, а ние му помагаме по този път. Затова трябва да простим и да забравим, защото това е нашето изпитание. Защото хората така растем, когато търсим и търсейки грешим, за да налучкаме верния път.
*превод Севджан Кендже
