Флан Наполитано

Не, това не е крем карамел. Преди 12 години, в Банкок, на една блок маса видях крем карамел и веднага си взех едно парче, защото ми е любим. Когато вкусих се оказа, че това е най- невероятният крем карамел, какъвто никога не бях опитвала до сега. Той беше по- твърд, по- гъст и стегнат, по- сладък. После вкъщи правих някакви отчаяни опити - добавях брашно в сместа - ужас, то се утаи и стана отвратително. Пробвах с повече яйца - само доби накъртваща миризма и нищо друго. Четох безброй рецепти в нета, видях, че в оригинал трябва да се прави със сметана, не с прясно мляко - веднага пробвах, само ми се пресече сметаната, тъй като явно не е била особено качествена. И се отказах. Десет години по- късно, в Рио де Жанейро, всяка сутрин в хотела на закуска имаше такъв крем карамел. Ядох, че ядох, тъпчех се като прасе. Тогава чух други туристи да го наричат 'флан' След дълъг рисърч в гугъл открих, че това е Флан Наполитано. Колкото прилича на крем карамел, толкова се и отличава. Ето рецептата:


6 яйца размер М
1 кутия подсладено кондензирано мляко (некарамелизирано, бяло)
1 кутия неподсладено кондензирано мляко (тук ударих греда, все още не съм намерила. Замених с прясно мляко, но не е същото)
1 кутия сирене Филаделфия класик
1ч.ч. захар

Захарта се карамелизира, като за крем карамел. Покрива се дъното на съда с нея. Останалите съставки се разбиват до гладкост с миксер или блендер. Изсипват се върху студения карамел. Пече се на водна баня. Аз пекох 2 часа на 150-160 градуса с вентилатор. Оставя се да изстине във водата, охлажда се за една нощ.
Резултата - много вкусен, много приятен крем с чийз нюанс. Като някакъв интересен, не много сладък чийзкейк, но само креместата част. Доволна съм, харесва ми, но не е това, в което се влюбих. В него нямаше вкус на сирене и беше по- сладко. Тъй като намерих и рецепти без крема сиренето, а само с кондензирано мляко, явно това ще да е фланът, който съм яла. Ще последват нови опити. Все пак този вариант го препоръчвам, хубав десерт е.

За съжаление има шупли. Това, което ядох по хотелите беше напълно гладко и твърдо като калъп. Дано успея да постигна този ефект.

Препоръчвам детска книжка - Бъди ми приятел

Авторката, на тази първа книжка от поредицата за едно краставо жабче, познавам като съфорумка от един не безизвестен, но вече умрял, за огромно съжаление, форум. Нямах интерес към нейното творчество, защото тогава нямах деца. Миналата година ми препоръчаха точно тази книжка, в книжарница Сиела, като подходяща за най- малките. Не, не е за най- малките, което аз тълкувам като 2-3-годишни деца. Бих я определила като 5+ възрастова категория. Ние я взехме от библиотеката и я прочетох на 4,7-годишната ми дъщеря, но тя трудно издържа целия дълъг текст наведнъж. Имаше и много въпроси, което по принцип е хубаво, но в случая неясноти, които и след обяснение не се изясниха. Илюстрациите са ограничено количество и не всяко действие е изобразено, както е за най- малките. Въпреки това ѝ беше страшно интересна и сама пожела да я прочетем още два пъти, преди да я върнем. От там получихме идея за посещение на пещера, защото досега детето не е било в пещера и не знае какво е. Е, тя е твърдо решена там да търси триглавата ламя, въпреки моите предупреждения, че тя не съществува и това е само наужким, за приказката. Книгата е написана много грамотно и майсторски, не случайно искам да го спомена. В историята участват герои като таласъм, самодива, триглава ламя, змей, ехо, вятър и вещица. За сега не сме чели другите две от поредицата, но със сигурност предстои. Няма да бързаме, ще изчакаме още няколко месеца, за да узрее детето. Тъй като отдавна върнахме заетата от библиотеката книжка, тук съм снимала тази, която купихме за подарък за 5-ти рожден ден на момиченце. Те не познават поредицата и се надявам да спечелим нови почитатели.

Юлия Спиридонова

За Баба Марта

В детската градина ще има работилница, в която всяко дете ще участва с родител. Идеята е от вкъщи да се подготви нещо, картичка е само един от възможните варианти. Нещото да бъде готово наполовина и в градината да се довърши с помощта на детето. На нашата картичка не са залепени зелените стъбълца и листенца, подредила съм ги само за снимката. Ще бъдат залепени в работилницата. Макар да не съм особено сръчна, с удоволствие измислих тази апликация и също с удоволствие я направих. Малко се изнервям от пипкави неща, но някак имам и желание.

Препоръчвам детска книга - Елмър

Елмър е необичайно шарен слон. Много сладка история, много симпатичен герой. Вече една година го гледам на рафта в книжарницата и все не остават 10лв, за да купя първата част, защото това е поредица. Веднъж съм го купувала, но за подарък. За нас така и не му дойде реда, но ето, че го намерихме неочаквайно в библиотеката. Не съм проверявала, дали имат и другите книжки от поредицата, но ще го направя. Дъщеря ми много го хареса и като история, и като картинки. Особено ѝ допадна да търси Елмър сред дългите редици от слонове, тъй като по време на историята той не веднъж се маскира, за да не се различава от тълпата или точно обратното, за да бъде различен.
Автор е Дейвид Маккий, както на текста, така и на илюстрациите. Издателството е Жанет 45. Казват, че героят е любимец на деца от 2 до 5 години. Не разбирам защо само до 5, поне до 6 могат да отпуснат :)

Препоръчвам детска книга - Давид

Автор е Евгения Войнова. На всичко - текст, илюстрации, издател. Книжката е кокетна, луксозна, с твърди корици и големи рисунки. Текстът е римуван и се разказва за един нещастен мишок в ученическа възраст и първата му любов - Ема. Имаме щастлив, романтичен завършек. Има доста за четене, което за приближаващите 5 години деца е добре, тъй като вече искат да слушат по- дълги истории, макар че все още харесват и кратките. Тази красива книжка ние получихме като подарък, изненадващо изпратен по куриер, от моя приятелка. Освен с тази съвсем прясна творба, авторката е позната и с още две други детски книги, които ние, като прохождащи в света на детската литература, не познаваме.

Препоръчвам детска книга - Приказка

"Приказка" е заглавието на детската книжка написана от Захари Карабашлиев в съавторство със съпругата му Силвия Карабашлиева, прелестно, ефирно, меланхолично илюстрирано от художничката Ива Сашева. Толкова много ми харесва тази книжка, че гледам на нея като на някакво бижу. Историята е повлияна от поне една класическа приказка, но зимният пейзаж в панелен комплекс подсказва, че това е осъвременен вариант. Като дете, израснало в панелен квартал, сърцето ми трепва в носталгия. Одобрявам, децата да виждат познати, близки пейзажи, защото колкото и любопитна и поучителна да бъде атмосферата на селския пасторал, за повечето от тях си остава чуждо и далечно. Нека ги има, милите истории с животните в селските ферми, но нека има и градски истории, от естествената съвременна среда на децата. С гугъл може да се открие интервю със Захари Карабашлиев, в което казва много неща за тази книга, затова аз нямам какво повече да напиша.
Книжката е издадена от Сиела през 2010 година, цената е 10лв. Както се вижда на снимката, аз не съм я купила, макар че я харесах в една книжарница, но съм решила да намаля разходите за книги. Потърсих я в Детския и средношколски отдел на библиотеката, има каталог в интернет и още от вкъщи може да се провери дали там я има. Разбира се, не се вижда дали в момента може да се заеме или е отдадена, но все пак е ориентир какво можем да търсим на място. Таксата е 3лв за 6 месеца или 5 лв за една година.
Дъщеря ми (на 4г7м) беше очарована от финала, когато парцаленото момче-кукла оживя и стана истинско дете.

На първата снимка Захари Карабашлиев с Ива Сашева, на втората със Силвия Карабашлиева.

Здравей, Япония! Дойдох да видя твоите чудеса. - втора част

Япония впечатлява с красива природа. Климата е мек и много дъждовен, което благоприятства развитието на богата флора. Също така тя се опазва. Много е приятно да пътуваш с автомобил извън града, където пред очите ти се нижат зелени гори и поля, изрядно чисти и подредени. Природата е една от визитните картички на страната. Интернет е пълен със снимки на онези отчайващо пламнали в червено кленове през есента в Киото, сакура на пролет в подножието на Фуджи, величествените, гигантски кедри на Никко, бамбуковата гора също край Киото. Моето пътуване беше през есента, но за съжаление твърде ранна, за да видя кленовете, за които мечтая. Срещнах само леко прошарени малко по- на север в китното градче Никко и доста по- червени на високото - на пета станция в подножието на Фуджи. Там ни свари мъга, която допълваше приказната атмосфера. Тя също се показа мила и гостоприемна, като японец, и услужливо се отдръпна рязко, за да ни даде поне 15 минути да видим Фуджи, да снимаме и да наблюдаваме как всички коли и мотори спират, за да направят същото. Фуджи винаги е потънал в мъгла и рядко позира за снимка. Пета станция е последната, до която може да се стигне по асфалтов път и от там нагоре продължава изкачване по туристически пътеки. Това място по нещо прилича на бензиностанция или паркинг на крайпътно заведение. Не беше впечатляващо, но цареше някаква празничност и приповдигнато настроение. Продават се много сувенири, картички и аз сякаш не разбирах с какво този 'паркинг' трябва да бъде толкова важен. Разбрахме, че от там повечето хора тръгват нагоре, към върха, макар че видяхме пътеки и по- надолу. За японците вулканът е свещено място, което се почита и според двете им религии - будизъм и шинтоизъм. Смята се, че всеки японец задължително трябва да изкачи този връх веднъж в живота си, ако го изкачи два пъти е проява на лош вкус. Силно съм впечатлена от тази норма и това неписано правило. Отново познатата японска умереност. Угодно е да направиш това и това, но има граница, над която вече се преминава към себеизтъкване, чиято проява не се толерира в японската култура. По- лесно ми стана да разбирам тяхната народопсихология, когато прочетох макар няколко реда за шинтоизма, който е дълбоко вкоренен в местното население. Така си обясних защо японците на пета станция грееха с превъзбудени лица, защото се готвеха да направят важна стъпка в живота си - да изкачат върха на планината Фуджисан. Празничното настроение започваше още от най- ниското, където всеки пътник бива посрещнат от Пеещият път към Фуджи. Как ли може да пее един обикновен асфалтов път? Оказа се, че може. Всички сме чували звука от стържеща се автомобилна гума, докато пътуваме извън града с монотонна скорост. И как този звук се променя, става по- висок и свистящ или по- басов и ромолящ, в моментите когато колата преминава от един участък на друг. Някъде асфалта е по- едрозърнест и груб, другаде по- тъмен и гладък, според състава си, според времето на експлоатация, което е издържал. На този принцип е изграден път, чийто асфалт е на участъци, направени така, че от търкането на гумите да излизат различни тонове. Всеки участък е толкова дълъг, колкото дълго звучи определен тон от мелодия. Има табела, на която е указано с каква постоянна скорост трябва да се мине пътя, за да може всеки тон да бъде точно толкова дълъг, колкото е в мелодията. Следва стартовата линия и ето, гумите на микробуса се търкат в асфалта и пеят традиционна японска песен, за да посрещнат всеки гост на светилището Фуджи - дом на богове и духове.

Никко е малко планинско градче, през което минава река, а над нея стар, дървен мост в ярко червено - като от рекламна брошура. Популярна японска фраза гласи - "Никога не казвай кико, преди да си видял Никко'. Кико е японската дума за красив. Мога да се съглася с това твърдение, макар да не го видях в най- прелестния сезон, когато почервенеят кленовете. Не беше толкова голяма загуба, защото мястото е по- популярно с наистина гигантските кедри, под които се чувстваш нищожен и подчинен. Може буквално да ти падне шапката, защото се налага да повдигнеш поглед нагоре, главата ти отива толкова назад и почти можех да се катурна, както съм застанала пред ствола на това дебело и безкрайно високо дърво. Сред тази зелена красота и спокойствие се намира голям храмов комплекс, в който е погребан шогунът на династия Токугава. Някъде долу, преди входа на комплекса имаше малка градина, която не беше включена в нашата програма, но три жени се отклонихме от групата и влязохме в нея. Винаги ще помня тази непретенциозна прелест, тишина и дълбоко спокойствие, което се откриха пред нас тогава. Замрялата вода в езерцето, която като огледало отразяваше прошарените, вече, кленове. Тесните пътечки, с наредени камъни, които се промушваха, сякаш тайно, сред дървета и храсти. Малкото каменно мостче, което подканя да тръгнеш по него,за да те отведе на някое пазено, магическо място. Без да се наговаряме, спонтанно се разделихме една от друга и всяка сама пое своята посока. Защото има неща, които искаш да преживееш сам и в мълчание. Тъй като всички туристи бързаха към големият и безспорно интересен храм, ние се оказахме единствените посетители в градината.

Подобна приказна градина има и във вече споменатият храм Рьоан-джи, в Киото, който е много популярен със сухата си, каменна градина, за която разказах, но също така разполага и със зелен разкош като малката градинка в Никко, но в много по- голям мащаб. Насипана с чакъл пътека, която обикаля езерото и тук там се откриват пролуки межд храстите, за да надникнеш и видиш грациозните лотоси, в рамка от надвиснали кленови листенца. Изплетени от бамбук малки огради и мостчета. Градини в този типичен японски стил има във всеки храм, било по- малък или по- голям. Градските паркове са също така красиви и оргнизирани по същата схема на дзен будизма. Обичайно някъде над езерото, на наколна постройка се намира малка чайна в познатия изчистен и безцветен интериор. Замъка Нижо е заобграден с голям парк с езерца, островчета и по тях бонсаи. Японците толкова обичат зеленината, че в големите си градски агломерации, където трудно се отделят площи за градини, те ги изграждат по терасите и покривите си. Такава малка дзен градинка посетихме в Токио, върху тераса в кабуки театър. Както си в сградата на висок етаж, излизаш през врата на открито и се озоваваш в истинска кокетна миниатюрна градина, която има всичко нужно в умален размер. Не зная как са измислени принципите на подреждане на тези дзен градини, но наистина ти трябва само миг и после се потапяш в блажено спокойствие. Обърнаха ни внимание да погледнем съседните сгради, наоколо, чиито покриви или тераси се откриваха пред нас от височината, на която бяхме и видяхме, че на всяко възможно място е покрито със зеленина, от подобни градинки - на офис сгради, на обществени сгради, на жилищни. В градски условия на много места са изградени зелени стени - цяла стена, която отгоре до долу е покрита с гъсто разположени истински растения. През последните години такива зелени стени се появиха в луксозни заведения и у нас.

Много пъти споменах липсата на цветове и правилните форми във всичко. Сега искам да разкажа за градската култура на двете големи агломерации - Токио и Осака, които включвайки околните сателитни населени места достигат до метрополис с население петдесет милиона жители в Токио и не много по- малко за Осака. Ако във всички други аспекти на местната култура се срещаме с типична умереност, обрани емоции и ехтяща тишина, то на същото това място съществува едно ърбън явление, което е в пълно противоречие с всичко описано до тук. Знаменит символ на японската младеж, популярно по целия свят, е едно място в центъра на Токио, наречено Шибуя. Едва ли има човек, който да не е виждал кадри от филми, реклами или снимки в интернет на едно гигантско кръстовище, чийто асфалт е изрисуван с безбройни прави, диагонални и във всички посоки пешеходни пътеки, по които всеки ден преминават един милион човека. Това е и най- голямото пешеходно кръстовище в света. От всякъде е заобградено със сгради на много етажи, всичките от които са магазини. Целите фасади представляват видеостени, които денонощно излъчват реклами с ярка картина и звук. Кънти музика, жужи от човешки говор и смях. По която и уличка да поемеш, целите са обсипани с неонови реклами на модни брандове, заведения за хранене и зали за забавления - популярните пачинко и слот. Греят надписи на известната марка игри и конзоли Сега, Хелоу кити дружелюбно гледа от всеки ъгъл. Многолюдната тълпа е съставена от младежи в модерни облекла, които могат да бъдат озадачаващо екстравагантни. Едва ли другаде могат да се видят толкова смели прически, подобно изобилие от аксесоари по само един човек и такива нетрадиционни комбинации между корйки и цветове. Често се срещат момичета облечени по начин, който веднага напомня за анимационни герои като Мики и Мини маус, Май литъл пони, Пикачу, манга героини и всякакви други еднорози и принцеси. Това е течение, което се обозначава със само една дума - кауаи. Буквално преведено означава 'сладко'. Стремежът на тези девойки, с коси като дъги, с розови набори и финтифлюшки по дрехите е да бъдат очарователно сладки. Модели облекла, които за нас са запазена територия за момиченца до шест години, там са силно популярни и харесвани от жени в доста по- голяма възраст. Това течение, без да бъде доведено до тази крайност, която може да се срещне в Шибуя, съществува и при много по- зрели жени. Някъде там се зароди инфантилната мода на телефоните с цветни, гумени уши, висящите от чантите мъниста, сърчица и пухчета, тениските за възрастни с дисни герои. Това е мястото, където японската младеж се отдава на истерично пазаруване, щури, както вече знаем и доста нетрадиционни, забавления, свалки и запознанства. Наскоро нашумя сватбата на японската принцеса Мако с младеж без потекло, с който тя се запознава именно в Шибуя. Встрани от гореописаните крайности, японците се обличат много модерно, интересно и разнообразно, в същото време удобно. Обяснимо е, че търсят удобството, тъй като пътуват страшно много всеки ден, дори всяка сутрин и вечер. Благодарение на гъстата мрежа от скоростни влакове е съвсем естествено хора от градове на, примерно, 100км от Токио, да прекарват целите си дни именно там, за да работят, учат или ползват други услуги. Така се оказа, че използват времето, докато пътуват, за да се хранят или спят. Често друго време за тези цели така и не остава. Докато се придвижват по улиците неизбежно се взират в телефоните си, правейки онова познато движение - замахване с пръст. Неуморно изминават километри пеша по шарените улици на този гигантски град, уви без да го забелязват, тъй като така и не вдигат поглед от електронните джаджи в ръцете си.

Освен споменатите до тук места, посетих също град Камакура, който е пълен с интересни храмове, езерото Аши, по дължината на което се возихме с кораб и в далечината гледахме поставените във водата червени порти тории, град Нара, който е пълен с улични животни, които са не друго, а истински сърни и които хранихме от ръцете си, както правят всички местни и туристи. Накрая бяхме в Осака, от чието летище Кансай казахме довиждане на Япония. Не разказах за сензационните японски тоалетни, за изкуствените острови, които строят от преработения си боклук, за заведенията за кучета, в каквото по погрешка една от българките се опита да обядва, а самата аз подминах със същата идея малко преди това. За суши баровете, в които си поръчваш на таблет и докато още прелистваш с пръст по него, храната сама пристига до масата по релса, която обикаля цялото заведение. За соба баровете в които си поръчваш на автомат, подобен на кафе машина. За майките, които винаги носят бебетата си в кенгуру и почти никога не бутат количка. Пак за майките, които карат колела и возят на детско столче отзад по- голямото дете, на детско столче отпред по- малкото дете, а в кенгуру пред гърдите ѝ спи бебето и цялото това действие се извършва в многомилионно Токио. Казах довиждане, но не сбогом на Япония, защото искрено се надявам поне още веднъж да стъпя в тази интересна страна. Следващия път, когато часовника покаже четири единици, тайно ще си пожелая да отида пак в Япония и нали, ако успея да си го помисля, преди цифрите да се сменят, желанието ми ще се изпълни?! Довиждане, но не сбогом прекрасно мое, причудливо, японско приключение.