Здравей, Япония! Дойдох да видя твоите чудеса. - първа част

Ди ме подкани да разкажа впечатленията си от Япония, преди да съм ги забравила. Няма да ги забравя, такова нещо забравя ли се?! :) Както писах в една кратка статийка за пътуването - мечтах го това кацане на летище Нарита, наистина именно на това летище и много се радвам, че успях да се отбележа от там. 'Успях' е точният термин, защото всичко се случваше толкова бързо, че не можах дори да се огледам. Забелязах само, че ме посрещна огромна реклама на Хуауей, която е китайска марка в сферата на електронните джаджи и това беше първото, което видях от столицата на десетилетния корифей в областта. Какво стана, предадоха ли щафетата?! После за секунди минах всички гишета, проверки, документи, въпроси, багаж, свят ми се зави. Посрещна ме шофьор, грабна ми куфара и трябваше почти да тичам след него. Ехе-е-е, чакай малко, искам да вдишам от този въздух! Няма време, давай паролата за уай-фая и да се чеквам, докато не сме се изстреляли от летището със скорост не по- малка от тази на излитащите самолети от другата страна на оградата. Успях - Биляна Крилова беше в Нарита, Токио, Япония - запечатано, завинаги! И както писах в онази статийка - 'Здравей, Япония! Дойдох да видя твоите чудеса. '. Защото всички сме чували за това чудо на чудесата - Япония. Шофьора вече караше бясно по нещо като градска магистрала изцяло върху мост. До тук никакви чудеса. Или не съвсем. За всеки българин да се движи по магистрала във въздуха е чудо. Паралелен път на долния, но отгоре - няма светофари, няма кръстовища, няма пешеходци, няма задръствания. Но аз вече бях виждала такива и отдавна се бях запознала с предимствата им. Чакам нещо повече. По него време шофьорът започва с жестове, мимики и японски на срички, да ми обяснява, че другите хора от групата са изтървали полета и ще пристигнат със следващия, ще закъснеят и мен ще ме закарат в хотела да ги чакам. Те стъпиха на японска земя в Осака, от където имаха полет до Токио, кацаха на летище Ханеда. Ние препускахме именно натам, за да ги посрещнем, но не било писано. Аз знаех, че те имат по- малко от час от кацането до излитането и най- вероятно, т.е. със сигурност, няма да успеят, затова много бързо схванах какво се мъчи да ми обясни. За всеки случай ми дава телефона си, а на отсрещната страна шефът на фирмата ми говори на бавен, ясен и със силен акцент английски и ми обяснява същото, което вече знаех. Японците не говорят английски. Някога, твърди се Марко Семов, заблуди наивният ни народ, че в Япония всички говорят идеален английски. Въпреки, че вече много българи посетиха страната, някои живеят там от десетилетия, други студентстваха малко, написаха се пътеписи в списания, блогове и фейсбук, по форумите изобилства от теми с подробности и въпреки това все още битува този мит, все още хора правят сравнения с други страни, където не се говори английски - 'това не ти е Япония, всеки да говори английски'. Не, в Япония много рядко някой говори и то слаб английски. За мен идеално, защото и аз говоря толкова и по- лесно се разбирам със себеподобни. Продължихме да пътуваме бясно през града, което продължи дълго. Това го очаквах, Токио е голям град. Аз обичам да разглеждам през прозореца на автомобил. Много сгради, много пътища на нива, пътни възли - продължаваше да няма чудеса. Всичко беше едноцветно и някак правоъгълно. Дни наред все така правоъгълно ми се струваше и безцветно, не като в Китай. Китай е ехе-е-е. През цялото време сравнявах с Китай. Знам, че не трябва, знам че не е правилно да се правят сравнения между несравними величини, но нали съм човек, вървя си с човешките слабости. Това ако ми беше Шанхай или поне Пекин, до сега да бяхме подминали най- малко пет причудливи сгради - във формата на рамка, която някой е фраснал с чук и се е огънала, с истинска дупка в средата; във формата на игла с няколко ярко лилави перли нанизани по нея, във формата на отварачка, във формата на пагода стигаща до небето и цветове, цветове, цветове. Някой маглев да бе профучал край нас с такава скорост, та само опашката му да бях мернала за миг в далечината, нищо че с цялата си дължина е минал точно край мен, но очите ми не са успели да го фокусират и него вече го няма - 600км в час са това. На тези работи им викам чудеса, тук какво?!

Пристигнахме в хотела. Разбира се, не ме настаниха. Това е напълно невъзможно, но аз още не го знаех. Прибраха ми багажа, защото не може около рецепцията да се мотаят разхвърляни куфари. Шефът на фирмата ми беше споменал по телефона, че можело да обядвам. Според биологичния ми часовник не бях сигурна дали е време за обяд, за вечеря или за спане. По местно време наближаваше обед. Тръгнах по улиците, без концепция. Улици, като улици - няма чудеса. Влязох в сграда, която беше многоетажен търговски център, тип мол. Тук са много такива. Стотици или хиляди може би из цяло Токио и Осака. По- късно ще осъзная, че едва ли съществува друго място на света, с по-голям брой магазини на глава от населението. Тук се продава всичко, което може да се сетите и още много повече неща, които никога няма да се сетите. Съществуват артикули, които не могат да бъдат видяни нито по филмите, нито в интернет, ако не ползвате японски. Някои за бита, други аксесоари за хора, за животни, приспособления - всевъзможни. Ето ти чудо, но това го разбрах по- късно. Друго чудо е, че японците ги купуват, защото ние не сме такъв народ. Научихме се и ние на излишни покупки, но много хляб имаме да изядем и не зная дали някога ще ги достигнем, по- скоро не. Сега оглеждам магазините, нямаше нищо интересно. Този център си беше скучен. На последния етаж има сладкарничка, но не от големите, фамозните, а много малка. Понеже съм подготвена (да е жива и здрава Самурайка и пак да се появи в интернет), че японците произвеждат френско сладкарство, но подобрено в техен стил - много леко, много ефирно и с огромно внимание към детайла, без да се прекалява в него, без добавки, напротив с отнемане, много изчистено, просто, безкрайно семпло, търсейки съвършенството във всяка прашинка - ето ти чудо! Но е рано да го разбера. Поръчвам си парче торта и ми отнема около 15мин да се разберем дали го искам опаковано за вкъщи (офис) или за тук. Май не беше лошо да говореха малко повече английски. В крайна сметка решиха, за по- сигурно да ми го опаковат за вкъщи, а аз седнах и си го ядох на място, на което те отговориха с 'Ах' и голяма усмивка. Изяждам тортата и се влюбвам в нея. Години наред ще се мъча да направя поне малко подобна , но никога няма да успея да се доближа. Напротив, всички опити ще бъдат пълен провал, а аз съм сладкар по образование, с малко професионален стаж и не малко домакински. Ще разровя интернет, ще намеря снимки, видеоклипове и възхвали, но никога няма да открия тайната им. Някъде четох, че не подслаждат със захар, а с нещо като стевия, което не било стевия. Искам да питам Самурайка дали е вярно и какво по дяволите правят, но тя роди трето дете две седмици преди моето пътуване, следствие на което бавно изчезва от нета, до напълното ѝ изгубване.

После слизам на приземния етаж, където има супермаркет. В него има щанд с кухня, изцяло от стъкло и се вижда точно как хората работят вътре. Приготвят суши и други подобни хапки, после ги подреждат в кутии - по- малки и по- големи. Във всяка кутия има по една хапка от вид и не се повтаря. Има кутии с 20-30 различни хапки, има със седем- осем вида. Тези кутии наричат 'бенто' и хората си ги взимат за обяд. Такива кутии бенто подготвят и от дома си, за ученици, за работещи хора и ги носят със себе си, през деня. Взимам си една от по- малките и я плащам на касата. Дават ми клечки. Добре, че умея да боравя с такива. Не съм особено сръчна, обаче. Справям се, но бавно и ако съм удобно разположена. Тук се оказа, че няма къде да се разположа. Очаквах отвън да намеря пейка, на която да седна и да похапна, но не открих никакви пейки. Тогава реших да седна на висок бордюр или каменна ограда на някоя градинка и да ям така. Нищо особено не е в голяма част от света, но оказва се, не и в Япония. Само след минута разбрах, че нещо не правя както трябва, по поведението на хората. Разбира се, нищо не ми казаха, дори не видях укор в погледите им. Само някак промениха хода си - темпото, траекторията по която преминаваха, по лицата им прочетох леко объркване, без дори да ме поглеждат. Не съм чак болезнено наблюдателна, но тези ужасно дребни, незначителни детайли се оказаха толкова забележими. Вече знаех, че някъде греша, но не бях сигурна точно къде. Тъй като по принцип не ме е особено срам, реших да си продължа, но не, не можех. Край, ставам и се махам от тук. И наистина ставам, тръгвам, обаче едната ми суши хапка пада на земята. Не искам да я подминавам, за да не правя боклук и за части от секундата забелязвам, че земята е по- чиста от пода вкъщи и всъщност е абсурд да оставя тази хапка там, като кръпка, която би била видима от самолет. Минувачите вече се блещят, а мен вече ме е срам. Понечвам да хвана с клечките, но не успявам да я вдигна. Втори опит - също неуспешен и накрая я хващам с ръка, бързам да се изнижа от дълбоко конфузната ситуация - виждам го в очите на хората. Вървя бързо и търся кош за боклук, да я хвърля и да се скрия някъде. Обаче търся... няма кош за боклук. Защо никъде няма кош за боклук?! На нищо не прилича! Ръката ми се омазва от хапката, а с нея държа и клечките, в другата - кутията бенто, а под мишница стискам раницата, която бях свалила от гърба си, за да ми е пред очите, все пак. Не съм спала 30 часа, не съм опъвала крак, не ме настаниха в хотела, групата закъсня, чудя се къде да се дяна, няма кофа за боклук и всички ме заобикалят, макар да не ме гледат с укор, по- скоро с поглед все едно съм чисто гола на площада, даже малко ги е срам заради мен. По- късно ще разбера, че в Япония не е прието да се яде на улицата. Не знам да има закон за това, нито заповед или наредба, но се спазва от всички. Никой не яде на улицата. Само аз. Местата, на които се продава бърза храна не са много и ако си купиш нещо от там, то се опакова за вкъщи, офис или за влак - оказа се, че в скоростните влакове шинкансен е прието да се яде и комай всички ядат докато пътуват, ако не спят, защото там се и спи. Евентуално, рядко има места с бърза храна, която може да се яде прав, до около един-два метра от павилиона или количката, от които се продава. Не и по- далеч. А да пльоснеш нещо на улицата... вече описах що за изживяване е. Сразих ги от първите си часове на японска земя. Все още не знаех, дали аз ще отркия чудеса в Япония, но японците видяха чудо - мен. А кофи за боклук няма - никъде, нито контейнери. Безмислено е било да търся, но тогава още не го знаех. Колко много знаех за Япония и колко много не знаех. Не знаех и, че не е имало смисъл да си свалям раницата от гърба и да я държа пред очите си, тъй като в Япония не се краде, изобщо не се краде, нивото на престъпността е в дъното на световната класация.

Тези погледи, с които не те гледат, защото хората са деликатни и директен, укорителен поглед би бил твърде груб, та не те гледат, но ти ги усещаш, ги изпитах още веднъж. Това беше една сутрин, на хотелската закуска в Йокохама. В Япония по принцип, не прелива от туристи. Не, че няма, но ако сравняваме с претъпканата Италия, направо си е празно. Хора има много, но местни. Колкото не е била популярна турситическа дестинация, предполагам заради отдалечеността си, толкова след аварията във Фукушима потока секва. Аз посетих страната известно време след това и туризмът вече надигаше глава, но все пак навсякъде беше спокойно, а хотелите пълни основно с японци. По тази причина, дори на закуската в хотелския ресторант, се срещаха хора от страната. Първата особеност беше, че не ме пуснаха да вляза. Възнамерявах да нахлуя с ръце в джобовете, да се огледам насам и натам, като селски серсем на мегдан, след което да препълня чиния от блок масата и да седна на която маса си реша и на който стол ми стане симпатичен. Това се оказа невъзможно. Има си правила. В Япония за всичко има правила и те се спазват. Това вече го знаех, защото го научих още първия ден, през първите часове, но все още не усещах как се мъча да проявявам своеволия. На вратата не ме пуснаха и попитаха за съквартирантката ми (жена от българската група, с която споделих целия си престой и с която се разбирахме добре). Тя не беше се приготвила и реших да не губя време в чакане , а да сляза долу. Оказа се, че трябва да ни настанят заедно, на една маса, която те определят. Приготвих се да вися пред вратата в очакване, докато слюноотделях от мириса на блюдата, които бяха стройно наредени на блокмасата и тогава, от вътре ме видяха двойка от българите. Те направиха знак, че са съгласни да ме приемат на тяхната маса и ме пуснаха. Защото има ред - друг определя къде да бъдеш настанен, като масите не се разхищават за сам човек, щом си настанен с друг в стая, с него се и храниш. В същото време не се натрапват чужди хора на твоята маса, защото може да не ти е приятно. Личното пространство се пази. След като вече се сдобих с право да вляза и място, на което да седна, взех чиния и тръгнах към блок масата. Имаше опашка. В Япония навсякъде и за всичо има опашки. Наредих се чинно и когато наближих масата, проточих врат и видях, че от едната страна са все храни, към които не изпитвам интерес. Харесах си от другата. Затова пропуснах дясната страна и тръгнах направо към лявата. По този начин вървях в насрещна посока на опашката. Отново настъпи онова объркване, което вече ми беше познато, отново не ме гледаха с онези погледи, отново настана някаква незабележима суматоха, която не се изразяваше с действия, не се изказваше в реплики, само в някаква несигурност точно какво се случва. Аз бях нарушила реда.

Връщам се пак в онзи първи ден и онези първи часове от пристигането ми в Япония. Вече съм в хотела, другите от групата най- сетне са пристигнали. Попълнили сме нужните за настаняване документи. Багажът е събран в количката на пиколото. Стаите са готови, ние сме разпределени, ключовете са подредени върху плота на рецепцията, но не ни ги дават. В цял свят, часът за настаняване е 14. В Япония също. В цял свят, ако има готови стаи, те настаняват един- два- три или пет часа по- рано. В Япония - не. Часът е 13.45. Всичко е готово. Не ни настаняват. Има си правила и те се спазват. Ние не разбираме. От страна на българската група се стрелкат изнервени погледи. От страна на японската рецепционистка погледа е насочен в часовника и гледа стрелката на минутите. Вече и ние гледаме стрелката на минутите. Всички заедно гледаме стрелката на минутите. И ето идва заветният миг, в който часовникът показва нужния час, получаваме ключовете и тръгваме към асансьора. Това дали да го сложа в графата 'чудеса'? О, да. Чудо е каква нечовешка дисциплина се спазва от цяла една нация. Правилата не се пристъпват, компромиси не се правят. Разбирам защо е така. Веднъж направен компромис води след себе си друг, трети и накрая компромиси до безкрай. Веднъж се прави, защото се смята, че ситуацията го изисква, но тогава други ситуации и други хора започват да изискват компромиси и за себе си. Тогава възниква въпросът как да определим коя ситуация и кой човек има право на компромис и кой има по- малко право. Тогава не остават правила и настъпва безредие. За да има ред, просто правилата се спазват и толкова. Оказва се, ще се убедя през слеващите десет дни, че това е много удобно, всичко става някак лесно, предвидимо. Когато имаш среща в определен час, не се чудиш дали отсрещната страна ще дойде в този час или ще закъснее с трийсет минути. Ако ще закъснява с трийсет минути, ти да не висиш там напразно, ами и ти да закъснееш с толкова, защото бездруго никой не идва навреме. За всичко останало се знае, че ще се случи точно така, както предварително е било определено. Знаеш с какво и как да се подготвиш, няма притеснение, че нещата могат да тръгнат в друга посока, а ти не си очаквал.

Сега искам да се върна на правоъгълните сгради и улици без цвят. Също на онзи финес в естетиката, задълбоченото внимание към детайла, опростяването, стремежа към съвършенство. Разбира се аз бях чувала за това. И го търсех, не знам къде и под каква форма, как очаквах да го видя. Не харесах сградите на Токио - не бяха интересни, бяха прави и скучни. Целия град изглеждаше някак осемдесетарки овехтял. Това е парадоксално, тъй като аз харесвам атмосферата на 70-те и 80-те години. Знам за уаби- саби философията, тогава защо не мога да прогледна и да видя красотата ѝ? Трябвало ми е време да се пренастроя от кича на шаренията, която те грабва от раз, консумира се бързо и се харесва лесно. Япония не е лесносмилаема страна. Минаха повече от три години, а аз не спирам много често да мисля за нея. Това не са просто спомени за приятно прекарано време, съвсем не. Това са постоянни разсъждения и неспирни нови открития, аз продължавам да я проумявам. За никое друго място по света, на което съм била, не съм мислила толкова дълго във времето и толкова дълбоко. За никое друго място не съм сядала да пиша след толкова години, както за Япония, при това с вълнение. Едно от най- любимите ми явления в тази чудна земя е именно философската естетика, която е толкова трудна за разбиране от нас, балканските души. Това, че по- малкото е повече и правите линии не са признак за бедна фантазия. Безцветието не е задължително да бъде скучно, а творчеството може да се открива и в безупречната подредба. Това, че овехтелите съоръжения не е задължително да бъдат демонтирани и заменени с по- модерни, ако все още добре вършат работата си. Така в центъра на Токио може да се натъкнете на сграда с толкова стар асансьор, който дори не запомня поръчки. Мястото е посещавано от туристи и от тераса на неговия покрив се правят популярни снимки. Асансьора се ползва безспирно, но не бива подменен. Това е уаби-саби виждането за света, което аз определено няма да се впускам да разяснявам, тъй като твърде малко знам и твърде малко съм се докоснала. Това може да се усети в замъка Нижо, в Киото, който е абсолютно празен. Може да се учудите - защо са изнесли всичко? Всъщност всичо си е на мястото, просто повече никога не е имало. За сметка на разочароващата си неатрактивност, определено на това място може да усетите покой, отмора, да се разтоварите. Толкова ми хареса, че за миг ми се прииска да изхвърля всички мебели от вкъщи. Отново по- малкото е повече. Само естествени материали, в естетвените им цветове, идеално прави форми, прави ъгли. Вратите плъзгащи, незабележими, гардеробите вградени в стените - незабележими, подовата настилка - всичко е незабележимо. Само ако случайно много внимателно се вгледате ще откриете колко фина изработка е всичко и, че все пак съществува ненатрапчива орнаментика. Подобно е и в храма Рьоан-джи, със знаменитата си каменна градина в Киото. Ниска постройка от бамбук, празни стаи, стени от оризова хартия, без цветове. И безкрайно спокойствие. Пред верандата - 'инсталация' от прилежно 'сресан' и вълнообразно оформен снежно бял чакъл, а по него разпределени петнайсет груби камъка. От което и място да поглднеш градината, виждаш само четиринайсет от тях, а един винаги остава невидим. Инсталацията е там, за да бъде съзерцавана. Твърди се, че който види всичките 15 камъка едновременно, ще получи просветление. Това е Дзен Будизъм, от който аз нищо не разбирам. Това не ми пречи да си представя, че гледам градината толкова дълго, толкова дни, месеци и години, докато главата ми не се изпразни напълно от всичката излишна суета и не олекне като птичка разперила криле и рееща се по въздушния поток на вятъра. За да мога да остана съсредоточена в тази задача и да не се разсейвам, се е погрижил майстор Саоми през 1499 година, поставяйки камъните така, че винаги поне един да бъде скрит зад другите. Така мога да прекарвам часове в гледането им, винаги от различна страна и винаги ще виждам нещо друго. Накрая, след няколко десетилетия съзерцаване от всички посоки, толкова ще съм научила разположението на всеки камък, че в съзнанието си ще успея да проектирам и петнайсетия, невидим камък, там, където винаги е бил. Ще видя едновременно всичики тези несъвършени петнайсет парчета скала и ще постигна нирваната, към която се стремя през целия си живот, но наивното детство не можеше да види, бурната, търсеща младост се луташе и не намери, а зрелостта, най- сетне, даде.

Поредна странност в Япония е начинът, по който умеят да се забавляват. Още нещо неразбираемо за нас. Не ми се удаде възможност да видя с очите си, но са популярни един тип кафенета в Токио, в които живеят котки. Там кафето е по- скъпо, защото докато го пиеш ти се предоставя възможност да галиш котките. С очите си видях каква сензация може да бъде нещо като улична котка, защото не беше съвсем улична, а живееше из дворовете на замъка на Осака. Почти се получи опашка, разбира се японците за всичко се редят на опашка, за да бъде помилвана и заснета с всеки, който обезателно се е разтопил в широка усмивка. Подобно беше и мястото, в което лично пристъпих, срещу входна такса намираш огромна купчина с голи кукли Барби, а до тях кош със също такава голям купчина дрехи за кукли Барби. Можеш да ги преобличаш и комбинираш тоалети до премала. Това не е забавление за деца. Момичетата вътре бяха на около двайсет и пет. Не зная дали в тази категория трябва да сложа и заведенията за караоке, които предлагат отделни стаи, за всеки отделен посетител или компания от посетители. Така необезпокояван можеш да пееш която песен поискаш, с караокето, без да се показваш пред други хора. Не знам дали целта е да се скриеш от другите или на никой не му е хрумвало, че трябва да се покаже, не съм запозната. Така са устроени караоке заведенията и в Китай. Родината на караокето е някъде там, в Далечният Изток.

В Киото всеки турист жадува да види гейша. Предварително бях прочела, че последните години това става все по- невъзможно, тъй като броят им намалява, те все повече се крият от досадните фотоапарати на туристите и вече почти никой посетител на грда не може да се похвали с папарашка снимка на истинска гейша. Примирих се, че това няма да го видя. Но не стана така. Нашата българска екскурзоводка имаше богат опит в лова на гейши и знаеше много тънкости за постигането на този успех. Не е достатъчно да се завъртиш по тесните улички с ресторантчета от едната страна на реката, където традиционно се разхождат вечер туристите. И там е имало случай да се покаже набързо гейша, но ние не видяхме. После минахме от другата страна на реката, в квартал с ниски и широки къщи и тъмни, пусти улици. Там бяха домовете, в които заможни мъже се отбиват вечер, слизайки от луксозните си лимузини с шофьори, за да се отдадат на интелектуални забавления. Какви точно забавления предлагат гейшите си остава широко обсъждана тема от чужденците и в частност от нас - българите. Чували сме, че ги подготвят от деца, като ги учат да свирят на типични японски инструменти, да пеят традиционни песни, да водят интелектуални разговори по много теми, включително бизнес и до там. Клиентът се посреща като господар, настанява се в удобства, черпи се със саке и избира как да бъде забавляван в рамките на горе изброеното. Не включва сексуални услуги. Разбира се според нашите балкански разбирания това е невъзможно. Дори да не се предлага секс, всички коментират уверено, че срещу допълнителна сума, това веднага ще бъде осъществено. Дали? На фона на японската дисциплина, с която се сблъсках, с тяхната принципност и твърдо непрестъпване на установния ред, някой би се усмелил да направи предложение прегазвайки правилата. А дали отсреща тя, от същото общество на буквалисти, би допуснала да приеме такова предложение? Какво удоволствие би било тогава и в какво се състои тази прословута услуга? Ами в същото, в което се състои удоволствието да галиш котки или да преобличаш кукли, без да си взимаш котка за вкъщи, без да отнасяш кукла със себе си. Слушаш качествена музика, водиш приятен разговор и си тръгваш, без да докосваш плът. Колко типично по японски!

В онези тъмни улици дълго се взирахме във всеки не често преминаващ автомобил, задължително лимузина, винаги черен, класическа марка и модел. Гейши все така нямаше. Екскурзоводката използва времето, за да ни обясни, че всъщност популярните момичета с шарени кимона, силно бели лица и ярко червени устни, дълбоко деколте на кимоното на гърба, за да открива най- красивата част на женското тяло, според японската култура, не са гейши, а маико. Те са по- млади и все още обучаващи се, но вече обслужващи клиенти. Самите гейши не са толкова атрактивни, обличат се по- семпло, те са наставници на маико и вече рядко обслужват клиенти, освен ако той изрично не поиска именно нея. Първоначално малката ни група, наброяваща седем човека, е единствената в мрака. Малко по- късно се появяват още няколко човека, европейци, които се заговарят с една от българките и изразяват съмнението си да видят това явление - маико или гейша, каквото и да е. Хилим се и чакаме. И ето, настъпва моментът, настава раздвижване, от някоя страна в тъмното различаваме шареното кимоно, адския грим и всички други детайли типични за маико, като например споменатото дълбоко деколте на гърба, където тялото е покрито със същия силен грим. Тя върви и ние за да не я изпуснем хукваме след нея. Всеки иска да снима, най- добре в лице. Заобграждаме я като хищници, някои застават право пред нея и тичат с гръб, защото тя не спира да върви, с ледено лице. Святкат светкавици, чува се удар от изтърван фотоапарат. Появяват се още хора, настава блъсканица, маико се изплъзва и изчезва нанякъде. Коментираме с въодушевление, прелистваме снимките на фотоапаратите, повечето не са се получили. Нищо, заставаме на пост, все още имаме шанс да видим и други. Чакането ни се овенчава с успех, не след дълго от тъмнината излиза друга маико и отново хукваме, като този път тълпата е вече по- голяма, защото всички присъединили се при преднишния улов са решени да чакат с нас. Жал да ти стане за това гримирано и натруфено момиче, ако за миг погледнеш от страни, как го дебнем като хиени, как сме го чакали като чакали, за да го 'разкъсаме' на парчета с насочените си оръжията, под формата на фотоапарат. Тя върви към близкото кръстовище и за неин лош късмет светофара светва червено и е принудена да спре. Тълпата я заобгражда, телефоните правят видеозаписи, които после ще бъдат отнесени на хиляди километри от тук, като трофей.

В Киото посетихме чаена церемония. В моите представи, още от детството, базирани на нещо случайно видяно по телевизията, върти ми се в главата, че е имало сватба в императорското семейство, е много пищна. Нямам никакви спомени, до колко съм видяла и колко съм си доизмислила, дали не съм смесила с елементи от съвсем други събития, на чужди култури. Резултатът беше, че виждах картини с тучни зелени градини, край тях река, в реката пускаха по течението лотоси, много жени в пищни, красиви кимона, и богато украсени коси. Накрая, разбира се, пиеха чай от елегантен порцелан. Оказа се, че няма нищо подобно. Традиционно чаената церемония се извършва от мъж и в много по- късни времена се позволява и на жени. Никакви реки, никакви цветя не плуваха. Заведоха ни в малка, типично японска къща - тясна и висока, защото пестят пространството. Вътре беше обзаведено по познатия аскетичен начин. Има кът с йероглифи на японски и отдолу икебана - много скромна. Всичко според традициите. Цялата церемония се състои в това да се приготви чаят, като има подробни инструкции за всяко движение, които се спазват с голяма точност. Определено е с коя ръка се хваща бъркалката, с коя се сипва прахчето матча, водата с малкя черпак от чайника под какъв наклон се налива. С каква скорост се движи ръката, докато разбърква и в каква посока. В оригиналния, мъжки вариант, това сеправи с по- остри, насечени движения, а в женския по- меко. В нашия случай церемонията беше представена от мъж. После купичките (нямаше елегантни чаши) се подават в строго определен ред на гостите, първи е главният гост. Той казва винаги една и съща реплика, отпива и предава нататък. Сервира се сладка - само по един брой на всеки, която е от традиционните японски десерти. Те се правят от червен боб и често се гарнират с кестен. Сладката се изяжда наведнъж и после се пие чай. По някакъв начин ми напомни нашите сватбарски традиции, при които кума и бащата на младоженеца, примерно, имат дежурни реплики. Също има обичаи с кой крак да се прекрачи прага, когато се влиза при булката и подобни неща. Оказа се проста и по- скоро селска традиция. Дори по някое време се усъмних, че ни представят оригиналния вариант и когато в замъка на Осака попаднах на едни винтидж атракциони, разиграващи ситуации, единият показваше чаена церемония след битка, аз си го пуснах и видях, че е същото. Убедих се, няма грешка, това е. Тези машинки бяха много интересни - нещо между телевизор и аквариум, а вътре едни такива, като кукли. Натискаш бутон и те разиграват кратка пиеска, после спират и ако пак натиснеш бутона започват отначало. След време гледах няколко чаени церемонии и в интернет, всички бяха идентични.

Продължавам да анализирам и покрай подробностите за чаената церемония и как при нея всяко движение на ръката, всеки наклон на тялото са определени под какъв градус да се случат и с какво темпо си мисля - ако предположим, че традиции съхранени през вековете отразяват в голяма степен културата на съответния народ и от там изходим на какви стриктни правила е свикнал да се подчинява, то моите своеволия, като да ядеш по улиците, да мяташ храна по плочките и о, боже, на закуската да тръгнеш в противоположна посока на останалия човекопоток - наистина са скандални прояви.